Пасторите Милен и Ирена Стефанови са родом от Добрич. От няколко години те служат в протестантски общности в Северна Македония. В интервю те разказват за своя духовен път, за предизвикателствата на служението в друга държава, за религиозната среда на Балканите и за връзката, която продължават да поддържат с родния си град.

Започваме разговор с Ирена и Милен Стефанови от Добрич, чийто път към религията ги отвежда и до Северна Македония. Вие сте родом от Добрич. Какво от детството и младостта ви в града ви е оформило като личности и вярващи хора?

Ирена Стефанова:

Аз мисля, че всеки човек е формиран през различни периоди от живота си, от различни фактори, от различни срещи и различни обстоятелства. Моят живот беше формиран от детския хор „Захари Медникаров“. Това е една школа, която променя културата на човека. Впоследствие животът ми се завъртя като възрастен човек по по-различни начини, докато Бог не ме намери. И тогава започна истинското ми формиране като личност. И тук не говорим за институцията Църква. Говорим за личните ми взаимоотношения с Бог.

Милен Стефанов:

Моят път беше малко по-различен. Аз съм израснал в семейство, което е било преследвано от комунистическия режим. И може би това е дало някакво влияние, аз да съм антикомунистически настроен, съответно и антиатеистично настроен. Макар, че в ранния си пубертет, докато си задавах екзистенциалните въпроси – откъде съм, кой съм, накъде отивам и как съществувам изобщо, те по-скоро са ме изградили като агностик.

Едва по-късно, докато бях в армията, срещнах хора, които ми говореха за вярата в Бог, и това беше моментът, в който аз направих крачка към вярата.

Тоест това е моментът, в който усетихте призванието да служите? Или това е моментът, в който усетихте вярата?

Милен Стефанов:

По-късно дойде моментът, в който усетих призива да служа на Бог. Това се случи в един вече избистрен момент, след като прочетох Новия завет. Тогава разбрах, че да си християнин означава и, че не може да остане пасивен човек към обществото и религията.

В Новия завет виждаме, че всеки един християнин усеща призвание да има някаква отговорност към обществото като носител на самата вяра, като носител на Благовестието.

В края на военната си служба аз вече знаех какво трябва да правя, когато напусна армията.

Как реагираха близките и приятелите ви, когато решихте да се посветите на мисия извън България?

Милен Стефанов:

Протестантската общност, към която принадлежим, съществува на принципа на това, че свещенослужителите са на една постоянна отдаденост на Църквата за техните дарби и таланти, които са на разположение на самата църква там, където тя има необходимост от тях.

Ротацията или това, че един ден ще бъдем изместени от нашето служение в Добрич в някоя друга точка на България или света, не е било въпрос на „дали“, а по-скоро на „кога“.

Когато епископът ни, който е епископ за Централна и Източна Европа, ни предложи да ни премести в Македония, защото там има необходимост, единственото, което можехме да направим, е да се съгласим.

Въпросът беше как реагира семейството. Ние имахме все пак някакъв промеждутък от време, в който да се консултираме и в нашето семейство сме изградили принцип винаги да се съветваме един с друг.

Нашите дъщери казаха: „Да, моментът не е подходящ да ни напуснете. Да, ще ни е тежко, но ако вие не го направите, няма да бъдете щастливи.“

Синът ни каза: „Аз ви подкрепям, независимо какво ще решите.“

Така че ние просто тръгнахме.

Ирена Стефанова: 

За мен това решение означаваше да започнем живота си почти отначало в друга страна, с друг език и култура; да изоставим всичко сигурно и приятно. Това беше трудно, но в същото време ни помогна и да пренаредим приоритетите си.

Към онзи момент Ирена не беше пастор. Това се случва на по-късен етап. Какво се промени?

Ирена Стефанова:

Аз винаги съм вярвала, че човек няма нужда от префикс пред името си, за да служи на Бога. И за мен това беше просто промяна на служението, защото от самото начало на моя път с Бога винаги съм била служител. Просто съм била доброволец.

Да бъдеш пастор в структурата на църквата, в която сме, обикновено е свързано с назначение и трудов договор. Но мога смело да заявя, че през всичките години, в които бяхме в Методистката църква в Добрич, аз служих всеотдайно.

Това, което съм правила, е било много повече от това, което правя в момента, защото го правех паралелно с работата си.

Милен Стефанов:

За хората, които ни познават, това не беше изненада. Рени винаги е служила активно, просто в един момент църквата потвърди нейното служение и официално.

Какво представлява служението ви в Македония – с какви хора работите и какви каузи подкрепяте?

Ирена Стефанова:

И двамата отговаряме за сравнително малки църкви.  Когато казвам малки църкви, имам предвид общности от няколко души. В такива ситуации пасторът не е само проповедник, но понякога е и социален работник, понякога е човекът, който просто присъства и слуша. Може би на нас ни изглеждат малки Църковните общности, вероятно защото градовете, и населените места в Македония не са съизмерими с българските.

Ако трябва да го сравним – градът, в който служи Милен, е с размерите на Генерал Тошево, а цяла Македония има население колкото София, дори по-малко.

Това беше предизвикателство, защото тръгнахме с едни навици и очаквания. Ние мислехме, че отиваме при хора, които са същите като нас, но се оказа, че те са съвсем различна култура. Те наистина са много различни от нас.

Първата кауза, която лично аз съм си набелязала, е екология и почистване на незаконните сметища около района. Македония е прекрасна, но това е проблем. Вярата в Бог не се ограничава само неделното богослужение и литургията. Тя трябва да се вижда и в начина, по който се грижим за мястото, в което живеем. За мен почистването на околната среда е и духовен въпрос, като уважение и отговорност към Божието творение.

Милен Стефанов:

Това, което установихме е, че работим в регион с ограничени образователни възможности и това влияе на живота на много хора. Една от целите ни е да насърчаваме младите да търсят образование и развитие.

Друга от каузите ни е, служейки на тези малки общности, да започнем да ги учим да развиват обществена рефлексия към живота на общността, да търсят възможности за образование и квалификация и да се чувстват обществено отговорни към обществото, в което живеят.

Има ли разлика в религиозната среда между България и Македония?

Милен Стефанов:

По отношение на религиозността можем да кажем, че македонското общество и представителите на Православната църква, и представителите на ислямското вероизповедание са много по-активни.

В Македония религията е много по-видима в обществения живот. Това понякога води и до напрежение между различни общности. Нашата задача е да показваме, че християнската вяра трябва да води към уважение и мир.

Как местната общност ви прие като българи, които служат в Македония?

Милен Стефанов:

В началото има дистанция, защото сме чужденци. Доверието се изгражда бавно. Но когато хората ни опознаят, започват да ни приемат.се И все пак, когато се запознаваме с нов човек, можем да чуем: „Да, българи сте, но ви е простено, че сте българи.“

Как се променя ролята на религията в съвременното общество на Балканите?

Милен Стефанов:

Виждаме, че един проблем, който се разглежда още в началото на Православната църква, е проблемът за националната идентичност.

Все повече православието става инструмент на националистически движения. А национализмът в Православната църква дори е осъден като ерес.

В същото време постмодерният човек търси духовността. Въпросът е къде ще я намери и как тя ще му бъде предложена.

Младите хора по-скептични ли са към религията?

Милен Стефанов:

Моите наблюдения са точно обратните. Младите хора във века на дигитализацията са много по-търсещи.

Те могат да намерят информация за религията в интернет, но това, което търсят, са хора, които да им служат за пример на духовност – не толкова някой, който им обяснява религията, а някой, който живее своята религия. 

Ирена Стефанова:

Младите са уморени от поученията на възрастните и от думите ни. Те гледат живота на човека и оттам разбират дали това, което говори, е истина. Затова мисля, че хората рядко се променят от аргументи, но са склонни да променят нещо, когато срещнат човек, който живее това, в което вярва.

Какво означава да бъдете съпрузи и едновременно духовни водачи?

Ирена Стефанова:

Отговорно е. Да бъдеш духовен водач и животът ти да бъде наблюдаван. Когато служиш като семейство, хората очакват след проповедите ти, да ги видят отразени и в начина, по който говориш със съпруга си, в начина на реакция при трудности, в отношението към хората. Това също е част от служението.

Милен Стефанов:

Истината е, че  и в България, и там, в Македония ние винаги сме служили заедно като семейство. Просто сега имаме по-голяма възможност да синхронизираме нашите различни дарби, за да можем да отговорим на необходимостите на служението.

Поддържате ли връзка с Добрич?

Ирена Стефанова:

Използваме всяка възможност да си дойдем. Есента ни се роди внуче, мама празнува юбилей, така че това беше чудесна възможност да използваме половината от годишния си отпуск.

Но между България и Македония няма авиовръзка и трябва да пътуваме с кола или влакове. Понякога едната посока ни отнема 17 часа.

Милен Стефанов:

Продължаваме да поддържаме взаимоотношения с “ДоброЖънци”, с протестантските общности в града, с хората, които бяха въвлечени в „Глобален Добрич“, с Ротари клуб. Макар и на близо 900 км, ние продължаваме да живеем с вълненията на Добрич.

Какво бихте искали жителите на Добрич да знаят за вашата мисия?

Милен Стефанов:

Всеки човек на тази земя е роден с някаква мисия. Тази мисия много често излиза извън личния живот.

Ако всеки човек усети обществена отговорност не само за личния си живот, а и за живота на съседите си и на града си, вероятно ще преодолеем много повече от кризите на съвременния свят.

Ирена Стефанова:

Нашата мисия е да живеем така, че хората да видят, че Христос променя живота.

Има ли път обратно към Добрич – но не за малко, а за постоянно?

Ирена Стефанова:

Животът ни е свързан със служението и то често ни води на различни места. Но Добрич остава наш дом и място, към което винаги се връщаме.

Милен Стефанов:

Ако трябва да определяме начина, по който Методистката църква функционира – по-скоро не. Но желанието да сме сред нашите съграждани е много силно.